Тинейджърът е птица упорита

friends_forever

Тинейджърът е птица упорита, без да я ритнеш – не полита..

Това го знае всеки, който си има домашен любимец от тази порода. Не  че ние не сме били на тази възраст, но на нас ни казваха „пубертети”. Пубертетът беше калпазанин, тинейджърът е „зомби”. Пуберът играеше на фунийки, на стражари и апаши, риташе топка и целеше комшийските прозорци. Тийнът цъка денонощно на телефона, таблета или компа и нито те чува какво му говориш, нито те забелязва. Уморява се от мързел и лови покемони, докато пише домашни. Не бива да ги съдим – такова им е времето. Постепенно свикваш да повтаряш всяко нещо по 28 пъти, после дърпаш слушалките от ушите и изврещяваш нужното. Той/Тя те поглежда като току-що завърнал се от бъдещето и измърморва едно „добре де”. И пак се отнася в своя си свят. Излиза от транса чак, когато огладнее. Вие, междувременно, трябва да бъдете подготвени със съответните хранителни запаси, защото в тази възраст децата набират енергия и им е нужно гориво. Много, често, по всяко време. И веднага. Да речем,че сте решили да купите сладолед в кутия. За цялото семейство. За подрастващия домашен любимец е добре да бъдат две /и само за него/.Ако, не дай Боже, доведе и приятели, гответе се за опустошаване. Като ви опразнят хладилника с по пет-шест сандвича, ще ви погледнат с надежда: „Ще вечеряме ли вече?”. В свободното си по случайност време решавате да заведете подрастващото поколение на културно мероприятие. Обаче! Мероприятието го избирате вие, което е грешка, защото ще се окаже „егаси тъпото”. Ако е чужбинско /но Балканско, че е по-близко/, може да ви обяснят,че тая чужбина много прилича на нашата и искат в някоя друга. Тая е „егаси тъпата”. До края на почивката ще ви късат нервите с тапи в ушите, капризи колко е гнусна храната, никакъв интерес към историческите забележителности и всичкото това, докато продължават да цъкат на телефона. Но вие не се отчайвайте. Продължавайте с тъпата упоритост на домашен досадник да ги влачите по музеи, театри, исторически обекти, концерти и само два пъти годишно отпускайте синджира, като отстъпите за някой концерт на подивял техен любимец. Повярвайте, всичко, което им предложите, се записва в резервната им памет и бавно и методично се отлага в хард диска им. Не позволявайте мозъчетата им да останат девствени откъм наука, изкуство и култура. Един ден това „егаси тъпото” ще изплува на повърхността, ще им влезе в употреба и ще ви бъдат благодарни. Няма да ви го кажат, но ще го усетите, когато дойдат да ви се оплачат от собствените си подрастващи, за които всичко е „егаси тъпото”. Тогава с отмъстителна усмивка може да им идете на гости, да прецапате с кални обувки по току-що измития под, да ядете бисквити и да говорите с пълна уста, като сеете навсякъде трохи, да си захвърлите палтото и чантата в различни стаи, после да преровите някой шкаф за нещо, което сте забравили при миналото си гостуване /и после да оставите всичко наопаки/. Ще дърдорите безспир по телефона с някоя приятелка от по-досадните и ще крещите, защото недочувате. И, когато пораснолото ви дете се изнерви и ви вдигне скандал, спокойно отвърнете:

-Ти пък си егаси досадния! Кво пък толкова се нервиш?

И ще го прегърнете /него/нея/ – силно, майчински и със задоволството, че сте го ритнали в правилната посока, достатъчно силно, за да полети. Както казах – тинейджърът е птица упорита – без да я ритнеш, не полита..

Бъдете здрави!

На ръба на бездната

sea

Приседнала съм на ръба на силите си, а под мен е бездната. На страха, умората и неизвестното. Демонска ръка ме е стиснала за гушата, трудно дишам, съзнанието ми се е притъпило и заплашва да се превърне в безразличие. Уморена съм от злоба, завист и предателство. Уморена съм да събирам душата си – цялата е на кръпки. Здраво съм я кърпила, шевовете ще стоят навеки, но ме е страх от нови дупки. Тях нямам сили да зашия. Чувствата ми са изцедени като изстискана тубичка крем. Не помръдвам. Не се боря с демонската ръка от бездната, просто я чакам да и омръзне, за да ме пусне. Все някога на демона ще му писне. През това време ще подремна, ще се свия в черупката на себе си, ръцете ми държат земята, от нея да почерпят сили. Благодатната и енергия пробожда дланите ми, бори се с безсилието да си проправи път нагоре, до сърцето и да го зареди наново. Но светлината и прелива през новите дупки на дрипавата ми душица – обрулена и уморена. Притварям очи, вече ми е все едно, искам само да подремна, за няколко мига. Колко ще продължат? Минута, десет, вечност? Нека да са десет, за вечността е още рано – имам недовършени дела.. Стискам зъби и се опитвам да отворя очи, но разумът ми се рее над мен, тялото не ме слуша. Чува, но не реагира. Страхът ме сковава в ледена прегръдка – като окована съм. Отпускам се и почвам да броя ударите на сърцето – след петия удар опитвам да помръдна, но крайниците ми са като олово. Демонският глас тихо ми шепне – ела, не се бори, ще заспиш навеки и всичко ще остане там, далеч от теб. Няма мъка, няма страх, няма битка за доказване,че си човек, че си личност, няма болести…Само тишина и вечно спокойствие. Пусни земята, ела…

Чувам тропането на дъжда по перваза, поглеждам надолу и с ужас разбирам, че локвите са станали море, опитват се да ме погълнат. Поемам въздух и писъкът ми разцепва тишината. Ражда се гръм и светкавица озарява пояс, вързан с въже. Боже, далеко е, впрягам малкото си умения да плувам „жабешката”, нагълтвам вода, плюя и се боря с умората. Не сега, не още, вечността ще почака. Пет удара на сърцето, гореща молитва и здраво се вкопчвам в пояса. Някой го дърпа, виждам земя. Земя! От нея струи светлина и ме залива, изпълва ме отново с вяра и сила, поемам енергията и от устата ми, съвсем отделно от съзнанието извира неистово:

– МАЙНАТА ВИ НА ВСИЧКИ!

Блъскам се в нещо, тялото ми се тресе, рязко поемам въздух и отварям очи. Насреща с уплаха ме гледат две тъмни, почти черни очи. Познати, топли и много любими. Ето, значи, кой е теглил въжето към брега.

– Защо крещиш? Кошмар ли сънува?

Само кимам, сърцето ми бие с безброй удари в минута, устата ми е пресъхнала и цялата треперя. Грижовна ръка ми подава чаша вода, отпивам и се сгушвам в топлата прегръдка.

Майната им на всички!

Кинопреглед от кухнята

%d0%b1%d0%b0%d1%82

През седмицата нямам много време, както и вие, предполагам. Затова през почивните дни гледам да наваксам с изпадането в състояние на автопилот, докато снова като зомби между кухнята, банята и прахосмукачката. Обикновено съм заета с мои си мисли, като жонглирам наум с екзестенциални въпроси (докато вадя прането от пералнята и се чудя дали ще ми стигне простора) или с философски такива (докато готвя). С нетърпение чакам момента, в който ще мога да окупирам компа само за себе си, за да изключа напълно  за няколко часа. (Така си почивам най-добре). Тук искам да отбележа,че така наречената ми почивка не се състои в пускането на сърцераздирателни статуси във фейса, гарнирани с мъдри прозрения в моралистично-назидателен тон. Снимки също не пускам, независимо дали съм се снимала до фикус, палма, цъфнала магнолия, леко в профил или на маса със зачервен от вино нос в група от недо..разбрани феминистки. (И без това трудно влизам в кадър). Най-обичам да рия с копито из филмови сайтове, докато ми лепне на душата някой сериал. Ядец! Не сапунен. Обожавам фантастика, трилър, крими, в особени случаи кандисвам и на фентъзи (стига да е смислено). Български сериал, за съжаление, не съм гледала откак ми спряха „Етажна собственост”. Останалите напъни, да ме прощават колегите писачи, ама не са за мен. То са драми, то са сълзи, то са неразбрани главни герои, които се друсат, защото системата ги принуждавала (??), живеят в мизерия и използват похвати на полуидиоти в опита си да се измъкнат от нея. Във филмите има само кадри на разбити пътища, стари сгради с по една мигаща крушка в стаята (абажур никога няма), грохнали родители, които реват и се щурат, овце с хлопки на врата насред центъра на малко градче, жителите на което задължително са представени като нещо средно между Тартюф и Гаргантюа, с тук-таме някоя Офелия, бягаща от зловещите козни на местен Макбет. Положението е винаги отчайващо, изход няма.

Американските трилъри са много подходящи за релакс. Ако си смениш ъгъла на гледната точка, са направо забавни и комедия не ти е нужна. Главната героиня винаги се прибира в среднощен час от работа в местната закусвалня и за по-напряко задължително цепи през гробищата. Там я погва зомби, тя бяга и се спъва, докато заприлича на кална статуя, или пък среща върколак-вампир, в когото се влюбва от скука. Да се защити, да се развика или просто да тресне насилника с нещо, самата героиня никога, ама никога не се сеща. Вероятно защото е политически коректна и после ще трябва да се обяснява пред властите защо е нарушила правото на зомбито или върколака-вампир да изразява себе си по пълнолуние в среднощен час.

Понякога, някъде към 7 серия почват кървави екшъни, когато на помощ пристига отритнат от обществото корав мъжага, който до края на филма изпотрепва половината село/град, бият го с вериги от котва (не знам защо, ама винаги се намира някоя под ръка), млатят го с метални релси, обаче той само се отърсва като куче мокра козина и към яките юмруци включва собствен арсенал от оръжие, чиято численост надвишава тази на родната ни армия. Хвърчат куршуми, трещят гръмотевици (винаги времето се разваля), реват чудовища, мадамата е спасена, половината град избит, къщите сринати, полицията пристига наготово, баш по време финалните надписи.

На меланхолично настроените зрители бих препоръчала нещо скандинавско. Всяка серия е по три часа, действие почти няма, героите пият, всеки спи с всеки, но се правят на утрепани моралисти, гледат се лошо и от скука почват методично да се избиват помежду си. Завръзката почти винаги е трудно уловима, също както и мотивите за убийство. Към 12 серия на някой от второстепенните герои не му издържат нервите и се самоубива, което довежда близките му до отчаяние как ще изчистят сега кървавите петна от килима. Корупцията в тези филми никога не е засегната като тема, явно са се справили с този порок, което ме навежда на следното. Ако, не дай Боже, ние се справим с нашата си корупция, за какво ли ще се избиваме? Тъжно, нали?

Любимият ми жанр, обаче, си остава фантастиката. Хубавата, смислена изпълнена с човещина и мисъл фантастика винаги има място в сърцето ми. Но тъй като се среща по-рядко и от естествена блондинка в България, ви препоръчвам обикновената, но в малки дози. Тази, в която страховити извънземни се опитват да превземат винаги и само Америка (що па тук не кацнаха хитреците, някъде на Балканите, ми все на лъскавото налитат). Каца, значи, чинията в местен пущиняк, дето освен къщето на главния герой, на 20 км околовръст няма какво с трън да закачиш. Героят е полуграмотен фермер, който не може и името си правилно да произнесе, но по вътрешен усет и от обща култура се справя със свръхчовешката технология на гадните извънземни и сам –самичък спасява света от инвазия. Прави бомби от пръст, станиол, перилни препарати и пирони, загрети в микровълнова фурна, издържа на телепатичните атаки на гнусно хлебаркоподобно извънземно, от което капе гъста лига на кило, свързва жици за измислен радиопредавател, катери се по чукари, дето има обхват, че да извика помощ и окото му не трепва. Следва лудо преследване из царевична нива, пукотевица, ревове, лиги, пушеци, заплахи, хлебарките са победени, светът е спасен. Героят лежи насред полето каталясал, мощни прожектори прорязват нощта, хеликоптери тресат небето, специалните части идват на помощ, летящата чиния се е омела.

Приятно гледане!

Ура! На диета съм!

diet

Ура! Пролет пукна, слънце грее, птички пеят – ще се отслабва! Този път наистина.

 Ммм, какво вкусно бонбонче, я да си взема още едно, докато преглеждам в нета различните диети. Да, ясно е, че ще се пасе, от салати се сваля най-бързо, изпитано е. Последния път, когато карах на прословутата зелева супа, предните ми зъби се удължиха и ушите ми пораснаха с около пет сантиметра. Само с козина не се покриха.. Я да видим сега – шоколадът се прави от какао, какаото расте на дърво, дървото е растение – не ли? Значи – шоколадът е растителен продукт, сиреч – салата. Ммм, това бонбонче е с коняче вътре, я – още едно е останало..Само на гола салата не върви, добре е към нея да се добави протеин. Млечен, що ли? Ми да, млякото е животински продукт, кравата е животно, значи разните му там кашкавали, ементали, гауда и всичко останало и силно любимо може да го минем като месо. Добрее, добавяме към шоколадовата салата.По тази логика и хлябът е салата, а в съчетание с масълце (протеин) и течен шоколад (салата) е едно перфектно удоволствие..Мммм, вкусно. Я, то не било лошо да си на диета.

Допивам кафето и с чувство на добре изпълнен дълг към пролетното си телце, отварям гардероба. Вече цяла седмица спазвам този прекрасен хранителен режим, кожата на лицето ми се опъна доволно, очите ми направо светят. Вадя любимия си черен панталон, туниката с дантелен ръкав, като стъпя и на токове – леле, мале. Дръж се, Земьо, че ида! Опаа, май не само кожата на лицето ми се е опънала..Сигурно панталонът се е свил при прането, охх, още малко, глътвам корема, ама въздух вече нямам,бе..Закопчах го! Отпускам се .. прас! Къде сега изхвърча това копче, да му се не види!

– Ще ми извадиш окото бе, жена! – леле, шрапнелът е нацелил любимия. Утешавам го набързо и трескаво ровя из закачалките къде, по дяволите съм завряла ония двата широки панталона на ластик? Аха, ето ги, естествено,че ще се заврат най-отзад, та сега целия рафт ще трябва да оправям. Ама може и утре (натъпквам всичко обратно на купчина и заличавам следите от ровенето).

Въртя се пред огледалото, но нещо ме тревожи. Широките дрешки прикриват някои по-опънати площи, но перленото ми герданче леко ме души..Щом и то е омаляло, ще трябва да се вземат по-сериозни мерки. То, решението се взема лесно, трудното е да свикнеш с мисълта за него. През деня как да е – ще хрупаш гаден зеленчук, ще се наливаш с вода, уж да притъпиш глада, а някъде към 1 през нощта ще скочиш като шампион и ще нападнеш челно хладилника. И чак когато му нанесеш опустошителни поражения, ще можеш да заспиш. С гузна съвест и доволен стомах.

Работата е ясна – ще се ходи пеш. Движението е полезно. Я да звънна на някоя приятелка, ще се разхождаме заедно в парка, ще разменяме диетични рецепти и ще си даваме взаимно кураж в мъките по сваляне на килограми. Само едно ме притеснява. В парка има доста капанчета. И във всичките предлагат пенлива, наливна и морно запотена бира. И пържени картофки с много сиренце отгоре..А ние обичаме бира.

Толкова за днес. Отивам в парка!

Буря в чаша вода или укротяване на опърничавата

010203

Денят ми започна климактерично. Главата ми се върти в неправилна посока, обратно на света и ми отмъщава с нечестиви мисли. Трябва да ставам за работа, но земното притегляне към топлия креват не иска да ме пусне. Сядам на леглото и бавно, но сигурно  се нервирам. Не конкретно, а по принцип. Лошо ми е, жена съм, значи и на  другите ей сега ще трябва да им стане зле. Оглеждам се с кръстосан поглед – спалнята е мор, в детската е свлачище, а холът прилича на вторничен ден след селски пазар..Отвътре почвам да клокоча, но съвестта ми се обажда и временно отлагам нападението над спящите. Зашляпвам към кухнята (отмъстително ритам нещо на пода, което се оказва ученическа раница). Вия на умряло, всички са будни и неразбиращо ме гледат. Клапанът на търпението ми е избит тотално и почвам директен артилерийски обстрел, канонада без прекъсване с  вадене на факти и небивалици от две поколения назад, заплахи на фалцет и силно ръкомахане. В средата на стаята съм въплъщение на чистото зло в ярко жълта пижама на бели маргаритки. Децата се завиват презглава, докато бурята отмине, прекрасно знаят, че е най-добре да ме оставят да изпусна парата. Благоверният ме поглежда тежко и смръщено се плъзва към кухнята, почти левитирайки над паркета. Очите ми вече изхвърчат, в безсилен яростен бяс мятам първото, което ми попадне (оказа се тетрадка, после трябваше да я лепя) и с вой на валкирия връхлитам в светая светих… Напрежението спада, кухнята е моят храм. Само тя е подредена, чиста и ухаеща. Тук прекарвам почти цялото си време, тя е моето работно място и утеха в труден час, извор на вдъхновение и помирение за всеки член на нашето семейство. Вдъхвам аромата на току-що сварена и невъобразимо благоуханна Лаваца, която блести на масата в любимата ми чаша. Благоверният ми е хванал цаката отдавна.

– Какво си яхнала метлата в тоя нечовешки час?

Опитвам да отговоря, но устата ми се отваря като риба на сухо и не издава звук. Искам да му отговоря, но не мога. Всъщност, мога, но не искам. Не искам да хленча за това,че ме е страх от старостта, от грозотата. Че не искам да се чувствам безпомощна, оглупяла и висяща като белег на врата на децата. Ужасявам се да не остана без работа, да не се разболее някой, да не попаднат децата в лоша среда, защото после как ще ги измъкваме, защото…..И още милион такива „ако” и „защото”, които напират да се измъкнат предателски от съзнанието ми (то да е съзнание като хората, ми то шашаво)..Единственото, което излиза от мен са няколко сълзи, постепенно преминаващи в хлипане.

– Я стига си мислила глупости. (Любимият знае,че в главата ми е хаос от най-лошото, царица съм на трилърските сценарии и изобщо не е нужно да му обяснявам каквото и да било. То винаги ще е с пъти по-страшно от това,което той предполага).

Стоим гушнати до масата, а зад мен се чува гуреливо гласче:

– Бурята свърши ли?

– И да оправите къщата, да я олижете направо! – врясвам за всеки случай. Тутакси долитат два сладки отговора:

– Ама днес ли?

– Е не може ли само нашата стая?

– Не може! И да не пропуснете тоалетната!

Сряда е. Ден за работа и за училище. Заплахите ми са като вятър в пустиня – вие и носи пясък, но няма какво да събори или закачи. До събота има много време. Ядът ми ще премине, настроението ще се оправи и почти е сигурно,че сама ще си яхна прахосмукачката. А сега ще си изпия кафето и ще  погушкам още малко любимия. Той за всеки случай ме държи здраво..

Втора записка на марсианеца

mars

До: Главното командване

От: Трети командир на междугалактически крайцер Марс1,

личен код ТМД 1366

Ден 2153 от началото на мисията. Както вече докладвах, имахме някои усложнения. Двамата представители на земното население, които взехме за изследване, категорично отказват да напуснат кораба. Опитахме да им изтрием паметта, не помогна. Според тях, дългогогодшното им излагане на политически манипулации в страната им, ги е направило неподатливи на внушение. Противно на всякакви инструкции, целият екипаж се привърза към тях и заповедта за анихилирането им бе пренебрегната. Ленчето научи главния готвач да пържи кюфтета и да пълни суджук. Вонята е нетърпима, димът от нещото, наречено „скара” – също. Бай Милан показа на  химика как се  вари ракия, и заедно с главния механик използваха части от седми товарен отсек, за да направят апарат, наречен „казан”, за добиването и. Вече месец стоим на орбита и изучаваме различните земни култури, но с българската не можем да се справим. Българите се оказаха корави, жизнени и нищо не е в състояние да ги пречупи. Свикват с всичко. Ленчето нахлу в кухнята, опразни един от контейнерите с хранителни запаси от Венера 5 и го напълни с кръгли топки от растение, което нарече „зеле”. След няколко дни миризмата му достигаше до мостика, а капитанът всеки ден си поръчва „свинско с кисело зеле”. Бай Милан не излиза от машинното отделение. Заедно с инженера и химика „блъскат сантасе” (това е особена игра с хартиени картинки, по която земляните са луди), пият ракия и изучават местните обичаи и езика. Учудващо, но с последното се справят много бързо. Бай Милан има неизчерпаем запас от двусмислени и преки изрази, предимно от ненормативната лексика. Българският език се оказа богат почти колкото нашия. Предвид видимата ни външна прилика, се замислям дали  нямаме общ генетичен корен. Вече не ми се гади от ракия, а Ленчето обеща да ни сготви „шкембе чорба”. Това бил местен антидот срещу алкохолно отравяне, което наричат „махмурлук”. Главният механик продължава да бродира гоблени като обсебен. Трети ден не е излизал от каютата си, а бай Милан го замества. Не признава други инструменти, освен чук,тел,пирони, клещи и отвертка, но се справя блестящо. Невероятно, но факт.

Заразата, предизвикана от местните жители, се разпространи по целия кораб и засегна всички членове на екипажа. Обявяваме карантина и изпращаме поредно предупреждение, планетата да се избягва. Аз също съм заразен – българите почнаха да ми харесват, обичам свинско със зеле и всяка сутрин ям шкембе с лют пипер и чесън. За да не заразим останалите, взехме решение да се преселим на планетата и да се жертваме в името на науката. Започнахме евакуация, таймерът за самоунищожение е включен, корабът ще се взриви в орбита след 36 часа. Това е последния ми запис. Капсулата ме чака – на първо време ще живея у бай Милан и Ленчето. Сбогом, братя и се пазете! Не минавайте през Млечния път!

Из доклада на един марсианец

%d0%bd%d0%bb%d0%be

Ден 2103 от началото на мисията. След дълго пътуване, най-сетне открихме планетата СТН-3242, от която години наред получаваме сигнали с неясно съдържание. Изпратихме на повърхността 18 сонди и 23 капсули с по двама специалисти. Аз бях в капсула № 13, която се приземи в малко населено място, наречено както по-късно разбрахме – България. Флора и фауна-изключително разнообразни, взехме образци почти от всичко. Работата ни се затрудняваше от коренното население. Повечето са агресивно настроени. Наобиколи ни тълпа от мургави аборигени, надаващи бойния вик:

– Бате, бате, дай нещо!

Докато настройвахме портативния мултивселенски автопреводач, част от обшивката на каспулата изчезна. Наложи се да излетим. Кацнахме в гориста местност да поправим щетите. Наблизо забелязахме голяма група четириноги същества с гъсто окосмение. След тях вървеше едър двуног представител на местните жители, който, размахвайки огромен жезъл, ни приветства високо с израза:

-РРР, пущини! Вашта кожа овча, къдя ръгнахтееее? Оказа се, че не било поздрав и не било за нас. Разбрахме го на втория ден, когато вече можехме да отворим поне по едно око. С помощта на преводача узнахме, че съществото се казва бай Милан и има титлата „овчар”. Взел ни за крадци. Като ни почерпи с още шамари за „всеки случай”, бай Милан ни заведе в дома си. Миришеше странно. Сложи пред нас чиния с нарязано растение, което вонеше на развалено, поръси с червен прах и го разбърка. После наля стъкленици с жълта прозрачна течност и ни накара да пием. Беше изгарящо, не можех да издам и звук, очите ми щяха да изхвръкнат, колегата повърна, а бай Милан рече, че ще свикнем. До вечерта вече знаехме няколко думи на местния език: „шкембе”, „ракия” и „педераст”. Той ни обясни нещо и за нечия майка, но ние не разбрахме, защото не сме били дорасли. Като му разказахме за повредата на капсулата, ни тресна по гърбовете приятелски, взе разнебитено сандъче със странни инструменти и го заведохме до мястото на кацане. С помощта на метал, наречен ламарина, чук, тел, пирони и странното заклинание „твойта мама шашава”, бай Милан направи капсулата като нова. Попитахме го дали не иска да го разходим  до кораба, той се съгласи, при условие, че вземем и женската му, която нарече Ленчето. Взехме и двамата. Не им казахме за експериментите и изследванията, които трябваше да извършим с тях, за да не се плашат. Беше грешка. Понесоха всичко без да трепнат. Бай Милан се сприятели за два дни с целия екипаж, а Ленчето научи втория пилот да плете вълнени чорапи. Капитанът вече трети ден лежи след отравяне с жълтата течност „ракия” и реве с пълно гърло нещо за някакъв Илия, дето градял килия. Нищо не му се разбира, но твърди,че бай Милан бил всичко за него. Ленчето научи механика да бродира гоблени и така го избави от вечното му мърморене, че все нещо трябва да поправя.

         Изпращам това съобщение по кодирания канал до главното командване и моля за спешни инструкции. Дисциплината на кораба е изцяло разстроена, цари хаос, а бай Милан и Ленчето са превзели кораба и не желаят да си тръгват. Те са като вируси, всички са заразени, само аз останах, защото отказах да пия от жълтата отрова – не ми понося и веднага я повръщам.

Предупреждаваме, че жителите на планетата са опасни и тя трябва да бъде избягвана.  Очаквам инструкции – трети командир на кораба, личен код ТМД 1366.