Туршия, залез и права лопата

0102

Топъл есенен ден, с нотки на неделно спокойствие и звън на щастливи бръмбари в главата ми. Слънчевите лъчи ме обливат като топъл душ и се стичат по лицето и врата ми във вид на едри капки пот. Изпълнена съм с наивен ентусиазъм и твърда решимост да си приведа градинския двор в ред. Облечена не особено подходящо, нахлузила стари джапанки върху чорапи и с бисерно герданче от Охрид за разкош. Последното е от особена важност за бурените – като го видят, сами ще изскочат да му се порадват. Няма да има нужда даже да се навеждам. Каква наивност! Щрак – лозарската ножица чевръсто отхапва стъблото на прецъфтялото и изсъхнало цветно стебло. Щрак, щрак – купчинката сухи стебла расте и разчиства място за хризантемите-красавици, подали кокетни главици. Ентусиазмът ми постепенно отстъпва място на жегава умора, примесена с досада. Прас! Дясната дръжка на ножицата пада. Разбира се – право в купчината боклук. Айде отиде половин час ровене и тежки думи от ненормативната лексика. Гадината се оказа заклещена между два бодливи дръжела от шипка, с чиито коренища имам бурни пререкания вече няколко години. Мъжката част от домашното ми население с честен поглед и ръка на сърцето ми обещават да влязат в ролята на принца с търнокопа, победил бодливия змей, но до този момент са само в ролята на рицаря на печалната лопата, захвърлена нейде в гаража. След няколко ядни къча и точно три пожелания към бодли и роднини, сглобявам инструмента си и отривам с ръкав морно чело. Потна, уморена и със зъл блясък в очите отивам да търся нещо, с което да видя сметката на зловредните тръни. Като истинско градско чедо, расло на павета и асфалт, аз си нямах и понятие  какво именно „нещо“ ще ми е нужно, но съгласете се – една вбесена жена намира изход от всяка ситуация. Особоно ако я засяга пряко. Влязох в гаража с шут – я, лопата. И тежичка, а дръжката е по-голяма от мен. Нищо, вземам я. Забивам острието в меката пръст и натискам с крак..Ауууу! Абе защо никой не ми каза,че лопата с джапанка не се натиска? От болка  се заех да изкоренявам вредителя още по-злобно. След поредното забиване на бела, острието остана заровено, а аз – с дръжка в ръката. Леле, не си знам силата /или дръжката се е разсъхнала/. Върнах се с един търнокоп, обаче това страшилище си беше доста тежко и заради кривия ми мерник, за малко да си го стоваря на нежното краче. А, не! Няма да рева! Няма пък!  Ще ида да потърся друго оръжие /вече бях домъкнала половината инвентар/. Тъкмо се канех да подкопая коренището с поредната лопата, която още не бях разглобила и усетих върху нея силен натиск.. Все пак единият от принцовете на търнокопа реши да се намеси в този тъй важен за еманципираната Пепеляшка момент.

Седим на двора и пием кафе. Победили сме бодливия змей, градината е подредена и очаква есенните си гости. Потегляме обратно към София. Този път не съм зад волана, затова се въртя като шиле на седалката и забелязвам всяка красота по пътя. Толкова цветове избухват като фойерверк наоколо, че половината от тях са просто неназоваеми – усещам ги с кожата си, прехвърлям ги в съзнанието си, за да ме топлят през студената зима. Като одеяло от  спомени. Неусетно слънцето се изтърколва към хоризонта и в небето избухва пожар. Казват,че това се нарича „часът на синята мъгла“ – явление, което продължава само десетина минути, но тогава небето придобива възможно най-наситеният син цвят. А, когато и облаците разперят крила, това синьо се разстила по тях примесено с всички нюанси на червено, розово, златисто..Неописуемо е, продължава само няколко минути и всяка една от тях оттенъците се променят, докато те хипнотизират. Онемяла от възторг, снимам и трескаво разпращам по телефона. Не на всички – само на тези, с които наистина исках да споделя този приказен миг. Какво умиротворение! Звън! Първият отговор: „Страхотен залез! Виж какво измайсторих!“ – и снимка на буркан с туршия. Само близка приятелка може в такъв момент да сподели и своята магия от есенни цветове, макар и в буркан. Нейните поне ще останат по-дълго от мига на синята мъгла. Ето го простичкото женско щастие – буркан спомени, красив залез и някой, който да натисне правата лопата. Наздраве!

Advertisements

МЕТРОПОЛИТЕН ЗА ДЕН

666

Страшен мор! Ранобудното слънце е забравило да се изключи от предния ден и напича зло още в 8 сутринта. Отивам на работа – това е първият ми ден, затова съм нагласена официално, без да си давам сметка, че преобладаващо черния ми тоалет не е в най-подходящият за 45-градусовата лятна  жега цвят. Почуствах се като безглава кокошка и се заоглеждах за свободно място, което да приюти отеклите ми крачета, преливащи през високите сандали като превтасал козунак. Ядец! На никого не му се става и за по-сигурно пътниците се правят на много заети. Пъпчив тийнейджър насреща ми си чопли отегчено телефона, изпружил дългите си крака в поза, удобна за спъване на преминаващите. До левия му пищял нервозен мъж на неопределена възраст води био-еко агитация на придружаващата го дама.  За да се знае от всички колко близо до природата преминава животът му,      явно е заклеймил водата за миене, а сапунът е отрова, предадена на „анатема“. Горчиво съжалих, че нямам ветрило в чантата си. Вътре имам отвертка, ножче, гримове и парче шкурка /честно, не знам това последното откъде, но е факт!/, обаче да се сетя за ветрило посред лято – никога! Био-еко миризмата на съседа ме налазва безпощадно, но място за отстъпление няма. Във вагона някой е помъкнал плик със закуски, който придава допълнителен ефект на ситуацията. Пристъпвам от крак на крак и търся местенце, където поне да мога да се хвана. Природата ме е надарила със солидните метър и половина от земята, крайно недостатъчни за хващане по висящите от лостовете дръжки. Мога да ги стигна, ама ще увисна като павиан на лиана, затова отхвърлям опцията. С всяка следваща спирка се опитвам да си пробия неусетно път към най-близко седящия индивид с тайната надежда, че ще слезе преди мен и аз тутакси ще се намърдам на мястото му. Стигнах до дама на достолепна възраст, метнала раница на гръб, от която стърчи сглобена туристическа щека, не позволяваща нарушаването на личното и пространство. Така де – решила е да се спасява от жегите в полите на Витоша, скочила е в летни гащи с тиролска дължина, намъкнала е потник /задължително без бельо – на тая възраст кой ти забелязва какво загащваш в долнището/ и се е предала на туристическия ентусиазъм. След кратък оглед на фронтовата линия си набелязах полузаспал чичка от типажа на тези, дето винаги назидават околните и не да дишат без да дават ценни ръководни указания на околните как се правят нещата от живота. Финтирах леко вдясно, пробих пътечка с лакът, с провесена на него дамска чанта /ясно ви е вече с какви размери/ и с кутрето на лявата ръка успях да се зацепя за лоста-държалка. Заех леко разкрачен стоеж за в случай, че чичката реши да слиза. С две думи – предприех окупация. Разбира се, под осъдителните погледи на всички правостоящи. Усещах как се топя телесно и умствено – вадички се стичаха от всичките ми пори, фон дьо тенът ми се втечни, а от честото и потно мигане спиралата от миглите ми беше очертала долен чифт под очите. За последното си дадох сметка по-късно, когато не издържах на болките в краката и се наведох леко към седящия до дремещия чичка нещастник, който  вглъбено трепеше зомбита на телефона си. С тих удебелен глас изсъсках от все сърце в ухото му: I`ll be back ! Вярвайте ми, не сте виждали такъв скок от място с разбишкване на аудиторията околовръст – ако можеше, младежът би изхвръкнал от влака в движение. Околните се възмутиха от липсата на елементарно възпитание у днешната младеж, завърза се обичайния разговор за всеки вид градски транспорт, а аз използвах времето доволно да отпусна морно тяло на лелеяната седалка. Какво блаженство! Докато бършех с влажна салфетка размазаните по физиономията ми цветове на войната, видях бабата-туристка да се подсмихва насреща ми. Съзаклятнически сложи пръст на устните си и като ми намигна хитро, се запъти към изхода…

Бира, кеф и рок-енд-рол

666

Обожавам лятото. На младини любимия ме наричаше Сиси – галено от Сиси боата, демек – топлолюбива и зла змия. Сега съм таралеж – характерът ми бил бодлив, дори в телефона ме е записал „Таралеж” барабар с картинката на един много сладък тарльо. Юни е,  термометърът се поти от четиредесетте и четири градуса посред бял ден, климатикът едва си поема въздух от работа, на моменти даже хълца от зор. Кондензът се стича от него като обилни струйки пот. Домашните са с вид на варени медузи, а аз подскачам из апартамента като младо козле – ами как иначе – чакам гости. Джеро, приятелката ми от младини, която сви гнездо в братска Гърция преди …абе преди много отдавна, каца в София на път за родния Сандански. Това е повод за много приказване, обсъждане, ръкомахане, пулене, зверене и чисто женско кудкудякане, обилно полято с бира. Имаме на разположение само един ден и една нощ, които сме натъпкали с яка програма и купища добри намерения.

Самолетът каца със закъснение, Джеро вика: „Спукахме гума, затова се забавихме”. Гледа сериозно, делово, аз се правя, че разбирам, а децата се търкалят от смях. Ако мислите, че аз разказвам смешно, то е само защото не сте чули нея. И го играе цветно – направо професионално /нали е учила за „театровЪд” – много и иде отръки/. Още замаяна от полета иска да я возим в метрото, не го е виждала, кипи от енергия да покаже на дъщеря си къде е учила, живяла, работила и колко е красива София, когато си далеч от нея. Девойката е въодушевена, но само до момента, в който се сдушва с моята щерка и двете красавици потъват в младежкия си свят на снимки, гримове, маникюр, прически и бели облаци. Обещавам им, че метрото съм го оставила за десерт и цялата тумба се натъпкваме в семейната кола да се спасяваме от жегите със студен таратор. Още след първата чаша е ясно, че програмата кучета я яли. Какви музеи в тая жега, викат децата и се оттеглят в покоите си по техни си дела. Двете девойки и сина ми са се сдушили като един и ни отсвирват моментално. Оставяме им храна колкото за половин батальон,която те наричат „лека закуска” и хукваме в жегата да покажем на Джеро квартала. Благоверният е очарован, аз съм доволна, защото той има остра алергия към всичките ми приятелки и към всякакъв вид женски сбирки в частност. Говорим безспир, ядем пастички с кафе в близката „Маркрит”, избиваме го на спомени, споделяме житейски перипетии и се хилим щастливо. Моичкият е самото очарование в чист вид. Бреейй!

Като пощрапахме сред блоковете и само два пъти зелепнахме за разтопения от слънцето асфалт, а аз се спънах в една дупка, единодушно пратихме по дяволите набелязаната предварително културна програма и чак към седем вечерта цялата ни тайфа в разсипан строй и въоръжена с два фотоапарата и незнам си колко телефона, се повлече към метростанция „Витоша”. Като истинска софиянка, движеща се само в един триъгълник: работа, деца, вкъщи, тази разходка за мен си беше чиста екскурзия. Гостите разглеждаха с интерес, обсъждаха спокойно обстановката, докато аз квичах като довлечена от гората горила и изпадах в умилителен потрес от новичката и невероятно кокентна метро красотна станция. Благоверният ми е свикнал на пълната липса на ориентация в пространството и късата памет, затова стоически се направи, че ме няма и влезе в ролята на гид. Докато минем през турникета, се затрих само два пъти и около пет минути се борих с пустата електроника къде точно да си допра картата, че да ме пусне да мина. Да му се не видят и нововъведенията! Само дето не рекох на глас: „Сезам, отвори се!” Стоварихме се благополучно на Ларгото и разходката из обновения център отпочна. Голямо цъкане падна, голямо спомняне примесено с умиление, влачене по пешеходна Витошка / която сега е истинско бижу!/, ядене на сладолед и пирожки и яко снимане. Може и да имаше селфита, ама не видях – девойките се отдадоха на „творческа фотография” като обезумели, от време на време кандисваха на общи снимки със задължителното кривотене и правене на муцунки, малкия се препъваше след тях като паленце, докато накрая му писна и почти се разсърди. Ама за малко. Категорично отказвайки да се приберем с такси, въпреки каталясалите ни от ходене краченца, гостите настояха да се возим на трамвай. Новия автобус, рече Джеро, го пробвахме, метрото – също, сега искам да се поклатим на трамвая. А пък „седми`цата” е новичка, комфортна, прохладна и…идва чак след 28 минути. Мамка му! „Не правя повече и крачка” – ревна малкия и всички чинно седнахме да чакаме возилото. Вечерна София до фонтаните на НДК, загорели от слънцето хора /подпийнала влюбена двойка се караха шумно с бири в ръка, ТЯ му налиташе на бой като луда кокошка, ТОЙ, за да е я центрира фронтално, се скара с един велосипедист, който за малко да го отнесе/, миризма на препържена цаца / да пукна ако знам откъде се носеше/, небе, обсипано със звезди, красива луна и летен градски шум. Термометърът на спирката в 21.30 се цъкли на 37 градуса. И ние – в очакване на транспорта, почти като в очакване на Годо. Пълна идилия, която завърши в кварталната ни пицария с озверели от глад подрастващи дечурлига, с големи треперещи от студ бири, глух келнер, нервна сервитьорка и голяма доза :”Я си гледайте работата!” от наша страна.

И освен това възпалени от ходене вени на краката, компреси с риванол, куцане с десен крак, заради дупката, в която се спънах предния ден, силен главобол и обещание за „сега е ваш ред да дойдете”. Ще дойдем и още как! Само да сваля компресите и да оправя походката. Внимавайте какво си пожелавате, хора, че може и да се сбъдне. Ай, наздраве по тоя повод! Хлъц!

КИФЛАТА НА КАСТИНГ

1234

– Име?

– Русалия Молска

– Възраст?

– Вас какво ви засяга? Как така има значение – нали набирате участници за реклама, да не би паспорта в заглавието да ми турят?

-Можете ли да пеете?

– Не. Но си отварям добре устата – страшна съм на липсинг, имам над 2000 лайка и още два пъти по толкова последователи. Как да не е важно? Не ви интересува ли, тогава що питате?

– Ей ти, кльощавата с гладен поглед, спри да се хилиш като канибал на закуска! Господин продуцент, накарайте я да млъкне, че ме изнервя! А, това е съпругата ви? Извинете. Боже, ама не я ли храните тая жена? Не ме гледай така, ма!

– Спортувате ли?

– Ами , как да ви кажа – ако обикалянето на МОЛ-ове е спорт,съм направо европейски шампион. То са стълби, то са ескалатори, то е сноване по магазини, а като има намаление, си е чисто ръгби. Отбивала съм удари и парцалки и от дами тежка категория.

– Какво образование имате?

– Недосвършено. Ама ще се реализирам. Знам малко английски, особено с дъвка в устата: Оуу, йее! Първо да си поживея малко, че годинките си вървят. Докато се обърнеш и целулитът те е награбил, помъкнала си торбите с бира и кисело мляко и те третират като кифла с вид на козунак.

– Омъжена ли сте?

– Че аз ако имах мъж, щях ли да съм тук? Щях да си джиткам в белия джип, докато се оглеждам в огледалото, за да си оправя червилото и да се селфвам с новите „Рейбанки”.  Ех, какви ризки на „Долче и Габана” си харесах, ама с мойте доходи си купих само Долче, без Габана. В МОЛ-а на „Илиенци” на втория етаж. Ей, канибалката, спри да се зъбиш! Моля ви, дайте и на тая женица нещо да хапне, съвсем ще полудее. Как не може? А, модел на хапчета за отслабване? И трябва да изглежда щастлива и репетира? С тоя вид е по-скоро за реклама на диазепам, ама ваша си работа.

– Можете да кажете някое стихотворение?

– Амии…А, да – знам едно.

Марули,марули, марули и росно зелено поле

Сред него седи и се пули едно удивено теле.

Хапни си , теленце, хапни си, росна зелена трева.

Ах, как ми се иска и аз като тебе да клекна и да си попаса..

Е, как е? Мога и с повече чувство, мама каза, че имам много изразителен глас.

Ама защо се хилите така, ето, пийнете малко водичка, че май се задавихте.

– Одобрена сте, госпожице Молска, идете в гардеробната да ви преоблекат.

– Ура! Такова, ама наистина ли? Ех, пробих най-сетне, сега разбрах, че призванието ми е да съм актриса! Муцката направо ще хлъцне! Може ли едно селфи с екипа, господин продуцент? Още сега ще пусна пост в Инстраграм, Фейсбук, Снап чат и Одноклассники..Лелее, не мога да повярвам! Направо ще пукнат от завист ония кифли! Проста съм била, е сега да видят кой е прост.. Ще имам ли много реплики, прическата ми добре ли е ? Къде ще ме гримират? Добре, добре, отивам в гардеробната с канибалката, не ме дърпай така, ма!

Между другото, драга, рекламата за какво е? Как така за прахче за диария? И няма реплики? Ще ме снимат само в гръб, превита на тоалетната чиния?

Отиде ми кариерата, неееее! Вече постнах всички новиниииии! Какъв срам!

 

Безполезни съвети за пишман туристи

туристи

Забелязах, че напоследък безполезното ми съветване взе да става навик, явно продиктуван от диагнозата „ЕГН-оза”. Не мога да се спра, а по-лошото е, че ми харесва. Затова ще ви споделя как е добре да премине една мини туристическа разходка до близко комшийска държава без да си развалите настроението. Или поне не много.

1.Важно условие е да вземете решение за пътуването късно вечерта и след обилна вечеря. Не слушайте прогнозата за времето, без това на 24 май винаги вали, а след като топлината на семейната вечеря е превзела не само стомаха, но и разума ви, нещата идзглеждат винаги розови.

  1. Не приготвяйте нищо предварително. Станете рано и се опитайте да си спомните къде, да му се не види, сте заврели паспортите на децата.. Вдигнете всички спящи, всейте паника, завъртете скандал, който ще ви накара да си спомните, че впросните документи са заврени в непроизносимо и неподозирано място на апартамента.
  2. Направете две кутии сандвичи /от по-големите/, запасете се с вода, вземете по една резервна тениска за всеки случай и стройте домочадието да ви чака в боен ред. Не си намирате ключовете , това изнервя допълнително обстановката, любимците ви стискат зъби и се потят на място. В крайна сметка се повличате по стълбите като цигански катун и успешно отключвате колата от втория път.
  3. Не сменяйте валута – не ви трябва спокойно пътуване. В крайна сметка сте тръгнали да си доставяте емоции – никой не е казал, че трябва да са весели. Забележете, че нямате местни пари чак на касата на някой магазин или още по-добре в ресторант, където не приемат плащане с карта, поради липса на устройство. Това винаги създава чудесни, силни и много разтърсващи емоции. Да не говорим как обогатява речниковия ви запас с чужди думи от ненормативната лексика. Винаги извличайте полезното от ситуацията.
  4. Накарайте децата да свалят от интернет карта на града, в който отивате, без да проверите резултата. Миличките пубери стриктно са изпълнили молбата ви, но чак след второто кръгче в покрайнините, съпроводено с минаване край местните гробища, ще разберете, че всъщност това е карта на пътя ДО града, не на самия такъв. Благоверният е зад волана, той е истински мъж и НИКОГА няма да се унижи да си признае, че хал хабер си няма къде кара, но след петата обиколка на кръговото в центъра вие не издържате, сваляте стъклото и питате местен гражданин. Човекът е много мил и влага цялото си старание да ви покаже посоката, вследствие на което вие се оказвате не само извън дестинацията, ми и на магистралата към София. Знаенето на чужди езици помага само във филмите и по книгите. Реалността е безпощадна.
  5. Въздъхнете дълбоко, обърнете го на шега и спрете да хапнете в накое крайпътно заведение, защото влизането в друго населено място не ви гарантира като къде ще попаднете и как ще се ориентирате. Вкусната храна и добронамеренето отношение към туристите- съседи значително ще подобри настроението. И без това през целия път пердаши дъжд, какво ще им гледате толкова на тия забележителности. Карта нямате, в интернет не сте проверили къде и какво бихте могли да разгледате, уморени сте, а сандвичите от кутиите сте изяли още преди обяд. Култура на изнервен стомах мъчно се възприема.
  6. Не казвайте на близките си, че възнамерявате да пътувате и не си изключвайте телефоните. Така те не само ще се скъсат да ви звънят през половин час, ами ще се поболеят от притеснение да не ви се е случило нещо лошо. Ситуацията ви гарантира скандала при връщане, съпроводен с многословни и абсолютно безсмислени оправдания като първолак на изпит. За да не ви е скучно, сред упорито звънящите са двама съседи – тая, дето живее под вас и домоуправителя. Тя – в истерия, щото в банята и тече от вашия апартамент, Той – защото съвестно си изпълнява домоуправителските задължения, особено след като Тя му е истерясала на вратата от 8 сутринта и го побърква да „направи нещо”!
  7. Вече благополучно сте се прибрали, разправиите и недоразуменията почти са утихнали. Направете си салата, сипете си малка ракийка с много лед и поемете дълбоко въздух. Сетете се, че е празник все пак. Не какъв да е – най-светлият и най-чистият, този на българската писменост и култура. Букви, на които редят културите си милиони хора по целия свят. Почуствайте се на върха, почти като на Еверест, прегърнете се и си честитете. Бъдете щастливи и кътайте българското у себе си ревниво и дълбоко в душите си, защото както е тръгнало, скоро грамотните в тая държава ще се знаем поименно.

Честит 24 май, братя и сестри! Наздраве!

Безполезни съвети за младоженци

1111

Както винаги, никой от вас, скъпи читатели, не ми иска безполезните съвети, но на мен така ми легна на сърце самият процес, че все пак ще споделя с вас и днешните. Те са насочени към към всички, по една или друга причина решили да свържат живота си с морския възел на брака. Разглеждането на собствения ми сватбен албум, случайно изскочил насреща ми по време на пролетното чистене онзи ден, ме наведе на поредните мъдро-безполезни мисли.

  1. Не всеки, решил да се ожени, е идиот, пиян, малоумен или смахнат. Може пък да е просто влюбен. /Което ни връща към предишните определения/.
  2. Очакваното романтично предложение с падане на колене, сълзи, сополи и пръстен, скрит в парче торта е за серията „Арлекин” и сапунките след обяд. Абсолютно същата работа върши изречението:

– Бе ти обичаш ли деца? /той/

– Да, що? /тя/

-Ми да вървим да ги правим /той/

– Ти не си у ред! /тя/

Сигуацията се разигра преди много години под един приказен сняг на парцали през януари. Бяхме много млади и бая подпийнали. Аз отрезнях моментално.

  1. След още десет години, ако сте попаднали на мъж, упорит като моя, който има нервите да ви трае и търпи капризните настроения, ще ви съберат багажа /майка ми му помагаше/ и ще ви заведат на кратко пътешествие в курортно градче. Там, на сутринта, по хавлия и с чаша кафе лееекично ще ви зачекнат темата, че им е писнало да ви чакат, така че накрая да се усетите сама и да изтърсите ни в клин, ни в ръкав:

– Е и кога ще се женим? /аз/

Развалих цялата изненада с други думи. Обаче любимият беше доволен, защото така аз съм го поискала да ми пристане и нямало мърдане. Паднах в капана.

  1. Дръжте предложението в тайна от роднините. Не давайте на никой да се бърка в списъка на гостите. Най-добре да разберат чак, когато си получат поканите по пощата. Някои от нашите си ги получиха чак след сватбата – голямо сърдене падна.
  2. Не е задължително булката да е в бяло. Аз си купих фантастичен млечнозелен плат, твърдо убедена, че не искам да приличам на буца саламурено сирене с перде на главата. Тате каза, че тия зелени перденца, дето съм ги купила, са много сладки. Обидих се. Твърденията, че всяка девойка мечтае единствено и само да се омъжи и да бъде като принцеса в бяло, плачейки от щастие, са пълна измислица. Моите лични представи се свеждаха до тайно подписване по дънки в гражданското с последващо кротичко напиване в най-близката битова кръчма.
  3. Любимият ме познава до мозъка на костите, поради което тези ми кощунствени щения бяха пресечени в корен. Директно ме завлече в избраното от него заведение, тръсна ме на организаторката и нещата бяха решени в строен ред за има-няма два дни. Всичко по часовник.
  4. ТОЙ си глътна граматиката като видя зеленилката, която с овчи блясък в очите му представих като мостра за сватбен тоалет, каза, че ще мязаме на двойка семейни крокодили и под конвой от стадо приятелки ме прати за нов плат. След дълги препирни, съскания и набиване на „кухото ми канче”, тълпата инквизитори отстъпи до цвят „шампанско” за роклята и жълто-златисто за сакото. За да не кривна от пътя, същото стадо во главе с благоверния ме достави на шивачката с изричното настояване да не бъда пускана да изляза, докато не избера модел, не ми вземат мерки и за по-сигурно кройките не бъдат изрязани. По същия начин ходих и на проби. Не че не исках да се омъжа – просто умирах от срам как всички ще се вторачват в мен и ще ме разкъсат на атоми от обсъждане. Била съм на достатъчно чужди сватби, за да знам как става това. Мисълта, че ще бъда в центъра на вниманието, ме ужасяваше до ступор.
  5. В случай, че от носене на обувки и ботуши на висок ток и с безумен модел ви излезе кокалче или друг подобен твърд израстък на малкия пръст на десния крак, което не само ви пречи да ходите, но и ви причинява непоносима болка – оперирайте се десет дни преди сватбената церемония. Поведете се по акъла на хирурга: „ На първи януари те резвам, на девети махаме конците, на десети си булка. Никакъв проблем!” То проблем няма, ама има оток, от който кракът ви прилича на слонски и се побира само в подпетените маратонки на бъдещия ви съпруг 43 номер. Така, прекрасните златисто-жълти обувки с 15-сантиметрови токчета, специално подбрани към сакото на тоалета, ще си останат вечно новички. Не само че няма да може да ги наденете – то никаква обувка няма да може да нахлузите.
  6. Откажете твърдо да идете на фризьор! Пълна загуба на време. Нека след бурни овещания, приятелките довлекат фризьорката у дома ви. Така покрай вас от услугите и ще се възползват поне още три лели /на аванта, разбира се/.
  7. Точно преди навалицата да потегли към гражданското спокойно съобщете, че няма какво да обуете- кракът ви е подут, навън има 20 сантиметра снят и още 10 санта лед отгоре, а вие разполагате само с едни стари летни чехли. Черни. Това особено сплотява родата да ви изкаже всичко, което мисли за вас право в лицето. Накрая една от приятелките проявява разум, събува си бежовите ботуши и ви ги заема до ресторанта. Там, обаче, вие вадите предварително приготвените медицински чехли 43 номер, които под роклята не се виждат. Не ги крийте. Бъдете себе си! Покажете ги на родата, снимайте се тях! Голям смях пада – пак за ваша сметка. Свекървата и родата на съпруга ви са в потрес и ви гледат накриво. Свекървата се обижда и не ви говори до вечерта. Вие изобщо не разбирате причината.

10.Не си поръчвайте сами сватбената торта – поведете се по акъла на приятели, които ще се погрижат за това, особено за факта, че сами ще я платят и това ще бъде сватбеният подарък за вас. В сюблимния момент, когато водещият прикове вниманието на стоте гости в залата и вие очаквате нещо голямо, возено на количка и с фойерверки, ви носят едно миниатюрно торте от осем парчета във формата на сърце. Ефектът е потресаващ. Вие потъвате в земята от срам, не знаете как да излезете от конфуза, свекървата се обижда и тайно проклина деня,          в който синът и е срещнал тая луда жена.

  1. Наемете си способен сватбен водещ – господ да го благослови! Изкара ни от всички възможни конфузи с невъобразимо чувство за хумор, професионално майсторство и свирепо настроение. Гостите имаха мускулна треска от смях и танци. Свекърва ми беше сърдита.

Относно последвалия брачен живот. Моят се оказа рядко сполучлив. Свекърва ми беше сърдита. После свикна и спря. Няма рецепти за успешно съжителство- ако има любов, подкрепа и взаимно доверие – нещата се наместват сами. Обичайте се, уважавайте се, хапвайте вкусно и стойте далече от съветници-роднини. Наздраве!

Безполезни съвети към късни майки /*и за млади вършат НИкаква работа/

а666

*Събота сутрин е най-подходящото време мъдро-безполезните мисли да посетят опразнената ви през седмицата глава.

*Добрите намерения за чистене, готвене на първо, второ, трето и четири вида десерт могат да бъдат отложени за следващата седмица. Или за по-следващата. Или за някога, ама друг път.

*Каквито и усилия да полагате за вкарването на къщата в ред – резултатът винаги се свежда до истерично търсене на чорапи по стаите, изравяне на мръсни дрехи, скрити на всевъзможни и невъобразими места от подрастващите дечурлига. Кошът за пране прелива от дрехи на благоверния, само защото е близо до банята. Дънките му висят по закачалките в коридора, пак там някъде дълбоко под якетата са и носените блузи, суичъри, пуловери – според сезона. Ама ти как така не си ги изпрала? А че той къде да ги сложи на друго място? Ми така де – да не би и гардероб да имате случайно?

*Всичко нужно на който и да е член от семейството е на видно и най-вече удобно място – по столове, закачалки, маси, на пода в детската /под бюрото и зад парното е идеалното място за складиране на дребни и средни по големина боклуци/.

*Ако трябва да изберете между скандал с хигиенно-цветисти епитети и спешно готвене за стадо побеснели бизони, изберете второто. Замразените кроасани, соленки, банички и други подобни гладозалъгалки вършат идеална работа. Възползвайте се! Направете си кафе, не се поглеждайте в огледалото, не събличайте пижамата – в уютната и мекота съботата се понася по-леко. Ластикът на анцуга вече е пред пръсване, клинът не ви отива – много важно! Купете си пет панталона и три поли на ластик и майната им да диетите!

*Викането по зверчетата не върши работа – никаква! Говоренето също. Промъкнете се незабелязано, с ловко движение на двете ръце им отнемете джаджите във вид на телефон и таблет и с тихо съскане си поставете исканията: заложниците ще бъдат освободени след оправяне на стаята, пускане на прахосмукачка и смяна на водата в аквариума. Само след час, най-много след час и половина не само детската, ми целият апартамент ще бъде олизан, че и за хляб до магазина ще отидат. Чудодейно е, вЕрвайте ми!

* И без това никой не ще да яде здравословно – в близката пицария има обедно меню. Я си налейте едно бяло вино и се укротете. И не бършете разлятото по масата с ръкава – ще ви мокри на лакътя.

* Някои на нервна почва пият. Аз пека тестени вкусотии. Колкото съм по-нервна, толкова повече простоии пека. Пека и като съм щастлива – изобщо печенето ме успокоява. Мразя да готвя. И салати мразя – особено полезните. Не си усложнявайте живота излишно – направете нещо, което ще хареса на по-голямата част от домашните ви – все някой ще е недоволен, няма начин. Дядо ми казваше: „Чедо, на народ се не угажда”. С всеки изминал ден разбирам колко прав е бил. Висенето в кухнята до посиняване е много неблагодарно.

*Оставете си време за възстановяване – при децата е мързел, при вас – почивка.

*Запишете се на маникюр, педикюр, боя, масаж – каквото и да е. Два часа само за вас – душевен и телесен релакс, сладки приказки и пиперливи клюки. Уникално! После пак си навлечете анцуга – пак сте си домашен развлек, ама с настроение. Междувременно домашните пак са обърнали къщата наопаки, защото благоверния е опитал с лява ръка да извади от гардероба точно тая, най-долната тениска, рафтът се е изсипал на пода, той е натъпкал всичко на топка обратно, ама то изобщо ред има ли в тая къща? Децата пишат домашни проснати на пода, редом с тях е проснато и съдържанието на раниците им, барабар с остатъците от закуски от времето на първото българско царство..

*Спокойно ги прекрачете, включете си компютъра, наденете слушалките. Обичате всички. Вие сте щастлива. Спокойна. Животът е прекрасен…Ооомммммм..